Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.08.2016 г.

Моите "кандидати за президент"


Преди пет години и половина блогнах какъв бих искала да е българският президент. Чета публикацията и ми става тъжно, че от онзи период досега нищо същностно не се е променило (освен че на хоризонта се появи либерална партия като ДЕОС, която обаче не дава индикации, че ще участва в президентските избори).

Все така продължават да ме притесняват тенденциите към силна ръка. Тъжно ми е, че и в Реформаторския блок (или каквото е останало от него) има гласове, които залагат на "генералската" карта. Представете си изборът ни за президент на България да се свежда до избор между генерали. Тъжно.

Не знам дали ще се намери кой да представлява тази група избиратели, за която писах преди пет години (не цитирам думите си за първи път, но докато ситуацията е все такава, ще продължавам да го правя):


една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията. Те не искат за президент нито простак, нито фюрер, нито месия, а цивилизован и отворен към света човек.

От няколко месеца насам мисля кого бих се радвала да видя като президент. Набелязах няколко имена - без претенция за изчерпателност. Уточнявам, че не съм говорила по темата с нито един от тях, но и не мисля, че е нужно. Пиша от свое име и изразявам предпочитанията си. Не представлявам партия, коалиция или инициативен комитет и по никакъв начин не ангажирам споменатите по-долу личности.

Също така, не съм си поставяла въпроса доколко моите "президенти" са избираеми. Мисля, че някои от тях биха имали известни шансове, други биха се сблъскали с предразсъдъци и хейт.

Критериите ми за подбор на желани кандидат-президенти са следните:

  • да са либерално мислещи хора, уважаващи върховенството на закона и човешките права;
  • да са убедени, че мястото на България е в Европейския съюз, и да действат в съответствие с това убеждение;
  • да са цивилни;
  • да имат поне някакъв опит в политиката (въздържам се от препоръчване на чисто академични фигури, журналисти и хора на изкуството, културата и спорта);
  • да не са правили издънки в политически или граждански план, които да свидетелстват за липса на морален интегритет (един "кандидат" от предварителния ми списък отпадна тъкмо на това основание);
  • да стоят добре пред публика и медии, да могат да се изрязяват добре, да са уверени и уравновесени, изобщо - представителни. Желателно е да имат и чувство за хумор.

И тъй, ето моите "президенти". Изреждам ги по азбучен ред. Нямам конкретно препдочитание сред тях и не съм ги класирала:


Емил Георгиев от ДЕОС. Адвокат, умен човек и много добър оратор, който умее да води дискусии и да примирява враждуващи позиции. Убеден либерал от европейски тип. Емо е на моите години и се надявам, че тепърва го чака политическо бъдеще. Но бих гласувала за него и сега.

(Снимката е от профила на Емил Георгиев във Facebook.)


Михаил Иванов. Съветвал е Желю Желев по етническите въпроси, доцент е в НБУ. Направил е немалко смислени неща за включването на малцинствата. Широко скроен човек; благ, но и твърдо отстояващ принципите и ценностите си. С много фино чувство за хумор.

(Снимката е моя.)


Нели Куцкова. Бих се радвала да я видя като президент от момента, в който се кандидатира за вицепрезидент през 2001. Заемала е последователно принципни позиции, включително и при провала на правосъдната реформа. Хем непосредствена, хем си тежи на мястото; има и чувство за хумор.

(Снимката е предоставена на "Маргиналия", не знам чия е.)


Стефан Тафров. Дипломат, политик и преводач (например на Умберто Еко), доскорешен представител на България в ООН. Владее шест езика. Позициите му винаги са били принципни. Единственият му проблем е, че е изпреварил политическото си време в България с няколко десетилетия.

(Снимката е на Вени Марковски, от Wikipedia.)


Христо Иванов. Юрист, бивш министър на правосъдието, влязъл в политиката от гражданския сектор. Показа, че може да отстоява принципните си позиции и че се бори не за власт, а за реформа на правосъдието. С благ и спокоен темперамент - дори тогава, когато подава оставка.

(Снимката е моя.)





Както казах, списъкът не е изчерпателен. Ориентировъчен е. От спряганите досега евентуални кандидатури за президент определено бих гласувала за Гроздан Караджов.

Ако се намери читава партия или коалиция, която издигне за президент всеки от изброените по-горе или ме изненада приятно с подобна кандидатура, за която не съм се сетила, има гласа ми (ако повече от една политическа сила издигне повече от един от тях, ще бъда затруднена, ама де тоз късмет да избирам по-голямото добро, а не по-малкото зло). Под "читава" разбирам: ДЕОС, Зелените и с доста голяма степен на условност - РБ като цяло (или ДСБ отделно).



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?